В класа на Атанас има 24 ученици, но той никога не е виждал всички от тях в час. Дори напротив – когато четвъртокласникът в едно основно училище в един подбалкански град вече се е отпуснал и разказва какво наистина става в класната му стая, той обяснява, че „половината клас не идва на училище”. „Някои престават да идват и никога не се връщат“. Дали Атанас се чуди какво става с тях? „Не, само господинът се ядосва и казва, че ще им спре детските.”
Господинът, както се досещате, е класният на Атанас. „Детските” според майката на Атанас – 25-годишната Севдалина, така или иначе не стигат, така че семействата могат да минат и без тях. Затова много родители – особено в многодетните семейства – престават да изпращат децата си на училище. Причините, оправданията са много. Севдалина започва да ги изрежда.
Бащите изпращат децата да работят. – Как така, те не са ли малки? За кърска работа възрас т няма. Семействата нямат пари за дрехи. – Но ако децата не ходят на учлище, в бъдеще и те няма да имат пари? Вие не разбирате, те нямат пари за храна, камо ли да ги пратят на училище. Големите деца трябва да гледат по-малките. – Защо не ходят на детска градина? Няма места. Момичета се омъжват рано. – И с брака животът свършва? Отговорът на Севдалина идва с нейната лична история. Тя самата спира да ходи на училище в 6-и клас, защото се омъжва. „Затова вaжното е Атанас да учи, това е неговото бъдеще – казва Севдалина. – Нашето вече отиде.” Тя, ако не сте забравили, е на 25 години. Тук като нея са много, почвата е смесена с безнадеждност.
Първото нещо, което прави впечатление в сградата на училището на Атанас, е, че то е боядисано в шарени цветове – жълто и оранжево. Второто нещо е един надпис със спрей: „Сган мръсна”. В квартала, където живее Атанас пък, първо виждаш величествения Балкан, после един пътуващ лунапарк в процес на разглабяне, после неизмазаните къщи, кучетата по улицата, бедността.
В четвъртокласника човек първо вижда едно обикновено дете, но после вижда едно Изключение.
В класа на Атанас може и да има 24 деца. От тях половината така или иначе не ходят на училище, в клас внимават само три. Останалите не могат да четат, затова основно „правят бели”, разказва Атанас. „Обръщат чиновете и дъската, закачат се, хвърлят топката, късат нещата в стаята.” Господинът ги наказва, като ги праща на задните чинове. „Който е най-добър, е на първия чин – казва Атанас. – Аз съм на първия чин.”
Крайното наказание за непослушните четвъртокласници е обръщането на чина им обратно на дъската. Или с думите на Атанас: „Най-отзад не учат, те спят. Господинът ги наказва да си обърнат чина и те отказват да учат и заспиват.”
Той самият обича да „учи и да научва неща”. Любимите му предмети са музика, български език, изобразително изкуство. Обича да чете и читанката, например за Рапунцел или за Джак и бобеното зърно, за кокошката и за арфата. Взима си книги от училищната библиотека, дори и на английски. Прекарва последното лято в четене и рисуване в двора, най-често сам. Сам? „С другите деца общувам, но не излизам много навънка, играя си в двора. Другите деца се държат лошо с мен, понякога те се бият”, казва Атанас. „Те са малко по-различни от него”, казва майка му.
По-различни са, защото Атанас иска да учи. Самият той, но и родителите му. „Искам да си изкара училището, защото ако учи, занапред ще му е по-лесно”, казва Севдалина. Тя знае от собствения си опит.
Когато преди година турски инвеститори откриват нова фабрика в края на града, тя кандидатства за работа там. Взимат я само защото може да чете, а много от другите кандидати не могат. Работи на минимална заплата. Заедно с дохода на бащата на Атанас – 30-годишен строителен работник със завършен 8-и клас, това стига за издръжката на детето. „Трябва да учи, че ние не сме и ни е много трудно”, казва той, също загубил вяра, че на 30 и в неговия живот може да има развитие.
Мечтата му е да има достатъчен доход, за да изкара семейството си от крайния квартал. Той, разбира се, има предимството, че има само едно дете. Иска след 8-и клас Атанас да учи в „сградата” – местната гимназия. Идеята да прати единственото си дете в по-добро училище в друг град засега не го блазни особено – оправданието, обяснението е познато: „Нямаме пари”.
А може би е просто страх за неговото Изключение. Бащата на Атанас не му разрешава да играе с другите деца в квартала. „Те псуват и се бият, лош пример са”, казва той. А Атанас, и още две деца в класа му от 24, иска да учи.