Малко преди началото на пандемията Асенка Христова е поканена да говори пред директори, участници в „Академия за лидери в образованието“ на фондация „Америка за България“. Темата на лекцията ѝ е индикатори за оценка на образователни иновации.
Христова е основател и изпълнителен директор на Института за изследвания в образованието, има дългогодишен опит в областта на макроикономическите и социалните изследвания и е член на Комисията за иновативните училища към Министерството на образованието и науката (МОН). Има много какво да каже по темата, но не мисли, че ще има голяма аудитория. Но се оказва, че не е права.
„Очаквах, че няма да има голям интерес към лекцията – казва Христова. – Но залата беше препълнена. Имаше много въпроси и осмислен интерес от страна на директорите. Те имат нужда от данни и от знание за това как на базата на достъпните количествени данни да създадат индикатори, които да им позволят да проследяват процесите, които протичат в училището, да измерват постигнатите резултати и да управляват промяната.“
Това, че директорите в българските училища имат интерес към данните, е повече от добра новина. Клишето все пак казва, че в днешния свят „данните са новото гориво“. Има и друга добра новина. Според Асенка Христова „българската образователна система разполага с едни от най-добрите административни регистри в рамките на Европейския съюз“. Нещо повече – информацията от регистрите в образованието може да се допълни с тази от административните регистри на пазара на труда, поддържани от НОИ. Това би позволило системно проследяване на реализацията на завършилите и оценка на приложимостта на придобитите в училище знания, умения и компетентности.
Една такава система би допринесла за измерване на добавената стойност и качеството на полученото образование. Първи стъпки в тази посока вече са направени – наскоро беше апробиран прототип за проследяващо изследване сред завършилите средно професионално образование в три области, който има добър потенциал да се превърне в национална система. На хартия звучи чудесно.
„Но данните сами по себе си са само суров материал – казва Христова. – За да има реална полза от тях, те трябва да бъдат обработени, интерпретирани, анализирани и превърнати в конкретни политики и действия за подобряване на образованието.“ Към момента МОН и НСИ събират данни по различни методологии и масивите им не са обвързани. Липсват и надеждни инструменти за събиране на специфични данни, които да позволяват системно измерване на образователни резултати под формата на нагласи, поведение и умения.
„Училищата, МОН и регионалните управления по образование все още нямат достатъчен аналитичен капацитет да използват, анализират и интерпретират наличните данни и да ги използват за вземането на решения“, посочва Христова. И обобщава: „В момента ние имаме много малко знание за това какво в действителност се постига в образователната система. Изследванията, които биха създали такова знание, са малко. Рядко се проследяват индикатори, които измерват резултати от случващото се в класните стаи, различни от текущи оценки или точки на национално външно оценяване“.
Това, че българската образователна система е фокусирана върху натрупването на енциклопедични знания и по-малко към уменията, е тема, която е ясна за всички – учители, родители, а и на самите ученици. Промяната на това статукво пък е в центъра на усилията на Образование България 2030 от основаването на организацията.
Екипът на Института за изследвания в образованието пък работи по създаването на инструменти за измерване на тези компетентности. „Важно е да се знае как и доколко стимулираме интереса на учениците да търсят познания, а не просто оценка – както обяснява Асенка Христова. – Дали те наистина придобиват полезни технически и социално-емоционални умения, а не просто завършват учебния срок с висока оценка или влизат в добро училище или университет.“
В последната година и половина институтът на Христова провежда две изследвания на ефектите от дистанционното обучение. С тях се валидират „инструменти, позволяващи оценка на мотивацията и три вида ангажираност на учениците – емоционална, когнитивна и поведенческа“. В изследванията се включват над 20 хиляди ученици. Христова казва, че доколкото ѝ е известно, „в световната практика почти няма подобни мащабни изследвания, валидирани от толкова голяма база ученици“.
Наред с това екипът на института създава 18 инструмента, които измерват комплекс от умения за саморегулиране на ученето. „Най-общо това са уменията на учениците да формулират своите учебни цели; да избират и прилагат ефективни стратегии за тяхното постигане; да търсят и използват информация; да регулират усилията си; да управляват времето си; да търсят помощ; да наблюдават своя напредък; да се самооценяват и да променят поведението си, когато не се справят добре“, уточнява Христова и допълва, че формирането на такива умения има ключова роля за подобряване на образователните резултати. Идеята е инструментите да са част от дългосрочна програма, която да позволи на училищата да проследяват и подобряват качеството на учебния процес. Това, разбира се, предполага и „изграждане на много сериозен капацитет в системата да интерпретира и анализира данни“, както казва Асенка Христова.
По нейните думи теорията на промяната дефинира резултатите не като нещо статично – тоест оценките на учениците наистина няма как да покажат дали българското образование се развива в посоката да изгражда уменията, които са важни в динамиката на бъдещето.
Христова уточнява, че индикаторите за ефективност на системата зависят от целите на конкретните политики и мерки. „Ако трябва да се измерват резултати, те трябва да са свързани с промени в нагласи и поведение – казва тя. – Ако например имаме за цел да подобрим мотивацията и компетентностите на учителите, то тогава ни трябват индикатори, които да показват положителна промяна в мотивацията и компетентностите на учителите, а не дали са участвали в дадено обучение.“
Към момента обаче, допълва Христова, няма видими „надеждни доказателства за резултати и въздействия от политиките в училищното образование, установени с методологично издържани изследвания“. Съответно не могат да бъдат направени обосновани изводи дали има напредък в решаването на устойчивите проблеми. „За съжаление – казва тя, – по отношение на измерванията в образованието България изостава от световните тенденции, макар да разполагаме с много данни.“
Под чертата изпълнителният директор на Института за изследвания в образованието казва, че „каквото и да се прави в образованието, то трябва да е базирано на данни. Трябва да имаме конкретно знание откъде тръгваме, и ясна представа какво всъщност искаме да постигнем. И след това трябва да имаме инструменти и данни, които да ни позволят да преценим дали това, което правим, води до желания резултат. Това е“.
Звучи не чак толкова сложно. И както стана ясно в началото, поне на ниво училищни директори това е осъзнат проблем. Остава само той да се реши и системно.