Пречупените кръстове по 106-о основно училище „Григорий Цамблак“ са безброй – по фасадата, по стената зад училището, те са малки и големи, а посланието им е едно – вие не сте желани тук.
Училището е в източния край на София, пистата на летището започва на 500 метра от него, шумът от кацащите самолети понякога заглушава детския глъч. Къщите наоколо са в стилистиката на крайния квартал, хората в тях са етнически българи. Проблемът за 106-о училище започва няколко улици по-нагоре, с квартал „Христо Ботев“ – защото в него живеят основно етнически роми.
От 173-те деца в училището само три не идват от квартал „Христо Ботев“, тези от къщите наоколо ходят в съседното училище.
„Нашите ученици са, бих казала, особени. Те са неглижирани и от системата и от семейната среда”. – казва директорът Ирена Милева-Цукева. От кварталната общност те са отхвърлени. За хората, които живеят наоколо, „това са неприетите деца, децата, които не бива да идват в този квартал. Да си седят там, далече, не искаме да ги виждаме”.
Директорът казва направо, че става въпрос за „етническа нетолерантност”. Децата от 106-о не са желани в кварталната градинка, но не само там. Бивши ученици, които вече учат в гимназии в центъра на София, са нападани, казва Милева-Цукева. И добавя: „A когато ги заведем на някое мероприятие, нашите деца са екзотика, едва ли не марсианци. Всички казват: ‘Ама те са много чистички, ама те са много приятни, ама те много знаят’, разбирате ли? Стереотипът, който има в българското общество по отношение на децата от ромски произход, е непонятен.”
Ситуацията в 106-о невинаги е била такава. Училището е основано през 1962 г., директорът започва работа тук през 1990 г., а кварталът започва да оттегля децата си през 2000 г. Това се случва постепенно, за да се стигне до фасадата днес. Милева-Цукева нарича 106-о „моето училище”, а колегите си „уникални” – всеки един от тях обича децата.
Срещаме директора в един тесен кабинет на втория етаж, в него един малък шкаф е отделен за монитор, който е разделен на много малки квадратчета – в класните стаи тук са монтирани охранителни камери. Причината най-общо: „за защита на нашите деца и моите учители”. Причините по-конкретно: Милева-Цукева казва, че понякога учениците може да изкривят информацията пред родителите си. Например да кажат, че учителят е бил агресивен в класната стая и това е причината да не искат да ходят на училище. Камерите пазят и от вербална агресия – между самите деца, но и от учителите към тях. Също така: „Oткакто инсталирахме камерите, колегите работят прекрасно, казва директорът на 106-о. Всеки един знае, че във всеки един момент e под наблюдение, създава си вътрешни правила. Сами поискаха камерите в класните стаи и осъзнават, че с тях работят по-добре.”
Може и да звучи странно, но какво ли тук не е.
По-важното в случая е, че нетолерантността навън не се отразява в класните стаи. Децата вярват на техните педагози, начинът на комуникация е изграден, учителите работят и с родителите им. Големият проблем е в обърканите възприятия: „Много трудно можем да обясним на децата защо ние ги приемаме, а външният свят – не”, казва Ирена Милева-Цукева.
Нейните колеги трябва да вървят срещу течението в твърде много аспекти в работата си. Враждебният квартал е един от тях. Реалността в техния „Христо Ботев”, в техните домове е друга. Много от първокласниците в 106-о започват училище, без да са ходили на детска градина, с много беден речников запас, слабо развити логическо, абстрактно и пространствено мислене. Това води до слаби резултати по български език и математика. (Когато говори за тези, които са минали през детската градина обаче, очите на Ирена Милева-Цукева светват: „Изградили са си една специфична интелигентност, защото трябва да балансират между две напълно различни среди – тази вкъщи и тази в детската градина”.)
Резултатите на учениците в 106-о училище наистина са слаби. Всъщност на националното външно оценяване след 7-и клас през 2016 г. в София няма много училища с по-лоша успеваемост. Милева-Цукева обяснява това, от една страна, с един вид бойкот на учениците, които не са искали да преминават в друго училище след 7-и клас, но и с друг фактор: „Мерките срещу преписване при нас са безупречни”.
В разговора ни директорът на няколко пъти подчертава колко много усилия вкарват нейните учители, с колко любов се отнасят към децата им, но и с колко трудности се сблъскват постоянно. В жест на благодарност, че работят с отхвърлените деца, те получават безброй пречупени кръстове на фасадата на училището.
Преди две години по идея на един от учителите децата боядисват една от стените зад 106-о в бяло, за да заличат свастиките, и рисуват на нея картата на България. Оттогава насетне стената е непокътната.