ДИЯН СТАМАТОВ, ДИРЕКТОР НА СТОЛИЧНОТО 119-О СУ, ВИЖДА НЕСЪОТВЕТСТВИЕ – ЗАЩО ДА СЕ ПРЕПОДАВАТ КЛЮЧОВИ КОМПЕТЕНТНОСТИ, КОГАТО СЕ ПОЛАГА ИЗПИТ, В КОЙТО ПРОСТО СЕ ВЪЗПРОИЗВЕЖДА ИНФОРМАЦИЯ
Като бивш заместник-министър на образованието и науката и един от най-активните и успешни директори в България, е пределно ясно, че Диян Стаматов знае в най-голяма конкретика какви са дефинициите за ключовите компетенции. Също толкова добре обаче той е наясно и с предизвикателствата те да преминат от закон към прилагане в класна стая.
Срещаме Стаматов в неговия хабитат – столичното 119-о СУ, което той управлява от над 10 години. 119-о вече е институция, престижно място за учене, цел на много деца. Стаматов има лукса да има заместник, който се занимава усилено с квалификацията на учителите, и ученици, които осъзнават добавената стойност от извънкласната дейност и бинарните уроци, които обединяват различни предмети.
На много места това не е даденост. В разговора ни Стаматов описва „тъгата“ на свои колеги директори, които не „виждат никаква добавена стойност от своя труд“. Училища, основно в малките населени места, където учениците са от уязвими групи. За тях да се търси натрупване на ключови компетентности не само че не е приоритет – въпросът е придобиването на „елементарна битова житейска грамотност“. Стаматов смята, че тук става дума за „страшно голям процент“ ученици, места, където няма усмихнати учители, няма и усмихнати деца.
Горният абзац излиза извън фокуса на този специален доклад, но е толкова важен за цялата картина в българското образование, че нямаше как да не споменем този аспект от разговора със Стаматов.
Ако обърнем погледа си от житейската грамотност към ключовите компетентности, според него българските учители до голяма степен не ги прилагат във вида им, в който са описани. „Основната причина за това е, че продължава да се преподава по стария традиционен класно-урочен подход, добавя той. Излизането от тази рамка и влизането в нова крайната цел на образованието, а именно да подготвя съвременни, адекватни на времето хора – тази промяна е много трудна и може би това е най-решителната реформа, която може да си позволи всяка една страна, включително и нашата.“
Но в България тази стъпка все още не се реализира смело. „Определено това е най-големият ни реформиращ се процес и проблем, към който трябва да се върви“, казва Стаматов.
Той смята, че само в „един-два“ големи университета педагозите се подготвят адекватно за този процес, останалите обаче работят по стария класно-урочен подход на преподаване. Това е основна причина ключовите компетентности да не намират пътя към класната стая. При по-възрастните учители стандартната квалификация няма как да промени подхода им. Според Стаматов те трябва да обменят добри практики в класната стая, които да прилагат.
В крайната цел за учениците също има нещо объркано. „Когато крайната цел е да се явиш на изпит, който е с възпроизвеждащ механизъм, то ученикът не учи да си създаде умения или някакви нови подходи за възприемане на света и мисленето. Той наизустява и възпроизвежда онова, което му е предложено.“
Какво може да се промени? Kaто за начало новите учебни програми вече са приети и учителите тепърва трябва да се запознаят с тяхната крайна цел. „Съвсем скоро и само в рамките на един цял випуск може да се трансформира този начин на преподаване, за да могат уменията, които са поставени като цели, да бъдат факт“, казва Стаматов.
Tой очаква и на системно ниво да има ясни послания за новата цел на образованието, която да не зависи от конюнктурата, и записан ясен брой ученици, които да са достигнали новото ниво. И най-вече, колкото и утопично да звучи това днес, „революционна промяна във финансирането на образованието. В последните две години говорим за ръст на учителските заплати с 20%, но средствата, отделени от БВП, са си същите“, казва Стаматов. Резултатите – също.