Защо този път не успяхме да открием героя на мониторинговия ни доклад?
Ако следите доклада ни редовно, познавате и Атанас. Днес на 14 години, той е герой на доклада ни още от първото му издание. Тогава, през 2016 г., той беше в четвърти клас. Решихме, че ще е наистина интересно, ако всяка година го посещаваме и следим как преминава през образователната система.
Защо точно той? Атанас е дете в едно средностатистическо училище, някъде в средата на България, един от трима отличници в клас, в който повечето деца са като него, от махалата.
Стигнахме до него, търсейки дете с неговия профил, но и случайно. В неформален разговор учител по програма „Заедно в час“ в града беше споделил колко е впечатлен от Атанас. От любознателността на умните му, търсещи очи и родителите му, които са готови на всичко, за да получи детето им добро образование. Така в един късен летен ден на 2016 г. тръгнахме по подбалканския път от София, знаехме, че майката на Атанас ни очаква и иска да се види с нас, за да разбере какво точно искат тези хора от сина ѝ.
Озовахме се на една улица без асфалт, могъщата Стара планина гледаше строго над еклектично подредените къщи.
Имахме неин телефон, който тя не вдигаше, знаехме грубо къде се намира къщата на семейството, но нищо повече. Озовахме се на една улица без асфалт, могъщата Стара планина гледаше строго над еклектично подредените къщи – някои схлупени, други кичозни и богати. От колите, паркирани безразборно, дънеше чалга.
В къщата, която търсехме, не ни очакваше само майката на Атанас – а цялото му семейство. Лели, чичовци, братовчедчета… След като разбраха намеренията на екипа на „Образование България 2030“, достъпът ни до историите на Атанас от класните стаи беше бетониран.
Продължавахме да го посещаваме всяка година, той разказваше как е сред малкото в махалата, които искат да учат, и е голям отличник. Как половината му клас не стъпва в училище, как съучениците му играят кючек в час, как традиционно има проблем с английския, но се справя брилянтно с другите предмети.
Заедно с успехите си в училище Атанас (чието име, апропо, сменихме) говореше и за семейството си. Майка му, завършила шести клас, работи в местен цех за кабели. Баща му има осми клас и е строителен работник. През годините работеше в Германия и в крайдунавските градове в България и Румъния. През 2017 г. се роди братчето на Атанас.
През годините винаги беше приключение да намерим Атанас за традиционната ни среща. След като първоначално направихме контакта с майка му, тя беше сменила телефона си. Затова го намерихме в училище. Една година уредихме срещата си с него през леля му, а при последната ни среща просто отидохме на място без предупреждение. Атанас стоеше вкъщи и учеше.
Как се справя и учи ли въобще в Германия? Има ли семейството му планове за връщане? Не можем да знаем това.
Когато опитахме да се свържем с Атанас за доклада, който държите в ръцете си, всички телефони бяха изключени. Успяхме да стигнем до негова съученичка. „Атанас го няма“, каза ни тя. Цялото семейство било заминало за Германия, град Вупертал в Рур.
Така засега приключва и опитът ни да проследим пътя на Атанас през образователната система в България. Как се справя и учи ли въобще в Германия? Има ли семейството му планове за връщане? Не можем да знаем това.
Според последните данни на Националния статистически институт (за учебната 2018/19 г.) 44% от децата, които напускат училище, го правят заради заминаване в чужбина. За всички тях висят въпросите, които си задаваме за Атанас. Няма система, която да показва къде са учениците, които са в чужбина. Може би и не е толкова важно. Тях просто ги няма.
Този Разказ от реалноста е част от Мониторингов доклад 2020 „Адаптиране към новата нормалност или ефективни промени“ на Образование България 2030, който можете да прочетете ТУК